Кичашки: Градските либерали от ПП-ДБ се сблъскаха с реалността, Борисов победи

Човек ще рече, че покрай толкова много избори в последните две години, то партиите ще научат няколко основни положения при търсенето на подкрепа от избирателите, пише Петър Кичашки от Института за модерна политика в свой анализ за „Труд“.

Но, уви, общият когнитивен упадък по света и в частност в държавата не може да премине без да засегне и голяма част от политическата, казано с усмивка, класа. С други думи, по света върлува една пандемия от интелектуален дефицит, която не може, както беше с ковид, да не засегне всякакви слоеве на обществата, което по подразбиране включва и част от политиците.

Тъпотата, драги приятели, е тук, за да остане и за съжаление ще трябва да свикваме с нея.

Не виждам с какво друго по-точно определение да назовем електоралната катастрофа на седемте партии, седемдесетте и седем сдружения и седемстотинте седемдесет и седем “независими” граждани и експерти, които се обединиха в ППДБ.

Милиони за реклама, не останаха билбордове в държавата свободни, в интернет се лягаше и ставаше с тях, не остана ефирно време в телевизии, радиа и подкаст формати – ППДБ бяха навсякъде по всяко време.

Апломбът беше брутален – отвяваме ГЕРБ, управляваме сами или в краен случай с безрезервната капитулация на депутатите от ГЕРБ, които ще гласуват с нас за назидание и унижение, но няма да управляват нищо по никакъв повод.

ППДБ не просто правеха кампания, те вече раздаваха министерства и се облизваха като гладни котараци пред бакалия.

Гледаха на изборите като на формалност, която следва да подпечата вече постигнатата (в главите им) победа. Даже софра опънаха на центъра, поръчаха кетъринг, бяха готови с шампанското.

И после се сблъскаха с реалността. Катастрофата проехтя като челен сблъсък на камион в стена на тиха улица. Грохотът от удара още се чува като ехо из кухите глави и празните погледи на фенската маса от анализатори, експерти и случайни празнодумци.

ППДБ не просто не спечели с много, ами направо взе, че загуби. Обективността изисква да се подчертае, че ГЕРБ няма място да проявява свръх щастие от резултата, тъй като той в едър щрих показва сравнителен паритет между двете големи тенденции в обществото.

Но отвъд паритета на тенденциите, победителят е ясен и трябва да бъде поздравен, а загубилите трябва да си направят така необходимия им трезв анализ на ситуацията. Впрочем, умереното и балансирано поведение на г-н Борисов след изборите е нагледно доказателство защо той спечели – просто подхожда с опит да се успокои държавата. Което е в ярък контраст с поведението на загубилите изборите.

Ако има нещо, което да съм научил за живота, то е, че един урок се преподава толкова пъти, колкото са необходими, за да бъде научен. Под различна форма и по различен начин, но информацията ще продължи да се предоставя, докато изводът от нея не бъде извлечен съдържателно.

Тогава животът ще премине на нов урок, с който ще се процедира по същия начин. От моя опит така работи голямото училище на живота. Урокът, който избирателя преподава вече 20 години на градските либерали е следният – не бъдете високомерни и самовлюбени. Като сте високомерни и самовлюбени отблъсквате дори и хората, които иначе биха ви подкрепили.

Да сбърчвате носле с погнуса на “Ганя” и после да му се чудите на Ганя защо не ви гласува, е рецепта не за елитарност, а за глупост.

Прикриването на глупостта с позата на елитарност е ни повече, ни по-малко от поредната демонстрация на въпросната глупост. Това е урокът, който градските либерали, явили се на тези избори под бранда ППДБ, така и не научиха, така и не усвоиха.

На всички избори ситуацията с градските либерали е кажи-речи една и съща. “Обединяват се” – същите хора, които са се обединили на предишните избори, но този път са с ново име. По списък обаче са си все същите – позападащи партии, няколко спарени НПО-та и армия от пърхащи с мигли журналистки и встрастени партийни агитатори, кръстени експерти един Бог знае защо.

Започват тези хора да се надуват и големеят колко са велики и как точно в това им обединение няма как да не са първи. Уверени са, че загубата им досега се дължи не на личностните им кривици, а на злото на врага им. Кешират здраво – социология, медии, реклама, говорещи глави.

Тая токсична среда на самовлюбеност и високомерие ги лъже, че ще са победители. Вярват си. Накрая става нормалното – никой не обича високомерни хора нито в живота, нито в политиката. Губят изборите и започват да се самоизяждат. Разделят се със скандали. Идват нови избори и цикълът започва отначало с ново гръмко обединение.

За съжаление обаче никой не може да надскочи боя си. Градските либерали толкова си могат. Те живеят в балон. Говорят си само помежду си, отказват да водят диалог с хора, различни от тях. Съществуването в затворена среда на единомислие създава изкривяване – започваш да гледаш на реалността през кривото огледало на собствения си мироглед.

Експертите и анализаторите около тях отдавна са партийни активисти. Те не им дават анализ на реалността, а обличат в умни думи собствените им пристрастия, представяйки ги за истина. Реалността се смесва вавилонски с мечтата и се ражда една пропаст – градските либерали живеят в своя си свят, който е отделен от реалния свят. Това ражда разочарованието и шока, които виждаме, че преживяват днес. За тях няма обяснение този резултат.

Те се държат като хора, които са такъв елит, такава тежка аристокрация, че са в истински клиничен шок, че плебса не ги иска. За тях те правят саможертва, включвайки се в политиката и смятат, че простолюдието трябва да е благодарно за тази “саможертва”. Нейната неблагодарност ги разочарова и обижда. Те смятат, че управлението им се полага и следователно да не им се даде се привижда като мерзост и кражба.

Такъв им е манталитетът. Няма и какъв друг да е, съдейки по факта, че голяма част от тях в генезиса си са част от семействата и широкия елит на бившата соц номенклатура.

Те просто така са расли – от деца са свикнали, че всичко е тяхно. И сега този манталитет се мултиплицира в днешното им политическо поведение. Който е роден със сребърна лъжица с устата, няма как да разбере неприязънта, която “плебеите” изпитваме към тази самоназначила се аристокрация.

Между тези две групи от обществото има пропаст с големината на Марианската падина. За да се преодолее е необходимо ние, които не сме от “аристокрацията”, да си дадем сметка, че те толкова си могат, не бива да се сърдим прекалено на хората за интелектуалните и емоционалните им дефицити.

Но е необходимо и те да се смирят малко и да потърсят диалог с останалата част от човечеството. Реалността показва безапелационно, че те не са самостоятелен остров, а щат-не щат са част от политическия архипелаг, в който имаме щастието да съжителстваме заедно.