Вдъхновеният властолюбец на Дондуков е готов да жертва Кирил Петков към президентска република

Разумно мислещите хора биха очаквали, че при встъпването във втория си мандат Румен Радев ще се опита да преодолее реториката и поведението на политически лидер, който разделя нацията и ще поеме роля на обединител – след като успя през май 2021 г. да поеме практически цялата власт в страната. И след като успя да постигне настоящия крехък баланс в управлението на „четири + 1“ партийната коалиция, в която той и неговите представители – министри играят отново най-активната роля.

Тези очаквания бяха опровергани, коментира Огнян Минчев.

Тонът и посланията на президентската реч бяха отново издържани в добре познатото противопоставяне между „добрите“ и „лошите“ и поставиха встъпващия във втори мандат Радев отново като водач на едните срещу другите.

Заемането на позиция на обединител на нацията не е един от вариантите на президентско поведение, а императив на поведение за държавния глава според българската конституция. Президентът в тази конституция не е разпоредител със значима власт, а фигура с ограничени изпълнителни отговорности в сферите на сигурността, външната политика и на номинациите за някои ключови институционални позиции.

Но най-важното пълномощие на българския президент е неговата роля на морален лидер, символизиращ и утвърждаващ единството на нацията. Вече е банално да се повтаря, че оглавявайки протестите от 2020 г. Радев доброволно отстъпи от тази роля. Въпросът е ЗАЩО? И този въпрос става все по-значим с времето, през което непосредствената злоба на деня от протестните времена отшумява, а самият Радев концентрира в ръцете си все повече и повече власт.

Радев настоява разделението и противоборството в обществото и държавата да продължават колкото се може по-дълго време. Мъчителните опити за съставяне на правителство след изборите от април, юли и ноември бяха израз на две паралелно протичащи, но стратегически свързани тенденции. Първата тенденция е отслабването и дестабилизирането на партиите-актьори в българската парламентарна републиканска система. В президентството бяха приютени основните опозиционери на лидера на БСП Корнелия Нинова и тяхната битка с нея бе очевидно системно подкрепяна от самия Румен Радев.

Тук не става изобщо въпрос кой е крив и кой – прав в тази партийна свада.

Проблемът е в резултата на това подкрепено от президента противопоставяне – допълнително стопяване на подкрепата за БСП вследствие на вътрешната фракционна война, която по същество се превърна във война на Радев за овладяване на Позитано 20.

Войната, която Радев и неговите служебни кабинети поведоха с ГЕРБ, имаше за цел не просто да изясни източниците и крупните проявления на корупция в управляващата повече от десетилетие партия. Целта бе ГЕРБ като цяло да бъде етикирана като общност-носител на системна корупция. Корупцията е престъпление, а престъпленията имат конкретни извършители. Те могат да бъдат лидери на партии, активисти, държавни чиновници, но една политическа партия – политическа общност – като цяло не може да бъде третирана като престъпна.

Освен ако не е носител на човеконенавистна идеология като нацизма или комунизма. С „отстрелването“ на ГЕРБ като партия, солидарно носеща отговорност за целокупната корупция в държавата Радев цели отстраняването на основен партиен играч на българската парламентарна система. Ако БСП е поддържана в статут на вътрешна война, а ГЕРБ – в статут на криминална – и затова нелегитимна организация, кой може и кой трябва да управлява българската държава?

На терена се „разхождат“ още няколко партии – субекти на парламентарно управление.

Демократична България е коалиция на градските либерални среди, наследила остатъчната подкрепа на т.нар. демократична общност в българската политика след 1990 г. Но ДБ има своите твърди ограничения на подкрепа. Около 350-400 хил. гласа са основа на политическата подкрепа за тази коалиция, а нарастването им в определена ситуация – като протеста – изразява отказа на колебаещи се групи от подкрепа за ГЕРБ и някои други малки организации в съседство. ДБ е важен елемент от българския парламентарно-политически пъзел, но е далеч от възможността да играе роля на основна партия в управлението на страната.
ИТН е пореден инженерингов политически проект на ключови звена от олигархичното задкулисие, паразитиращ върху популярността на известното шоу, гъделичкащо по-примитивните вкусове на българската чалга аудитория.

Партията не притежава практически никаква политическа експертиза и опит,

никаква кадрова база и разчита на комедийното по своята същност командване на няколко от „сценаристите“ на шоуто плюс ситуационната подкрепа на неколцина професионалисти в различни сфери. Опитите на ИТН за съставяне на правителство бяха на границата на пародия, комедия и примитивна арогантност в лансирането на абсурден букет от маргинали за премиери и министри. Show must go on – дори и да е в парламента. A show master-a се обзаведе с нещо като фирма за търговия с политически решения и кадрови услуги…

Да не забравяме, че в два последователни парламента през 2021 г. танцува и Мая в съпровод на отровното трио. Политическите буфосинхронисти в България са особен жанр, граничещ с шоуто, но разкрепостен от задръжките, които дори и чалга партията има в поведението си.

И като теглим чертата – какво остана реално на парламентарно политическия терен?

Партията на Кирил и Асен – която има най-много гласове, но няма организация, структури и разпознаваеми членове. Една партия, така симпатична за целите на президентското управление. Е, говори се, че момчетата щели да се еманципират… С какво ще се еманципират? С чии кадри, с каква администрация, с каква политическа база? Какво ще противопоставят на легионите ченгета, опаковали Харвард отвсякъде? На глава от Харвард – по един легион глави от „магнаурската школа“ в Симеоново…

Да не забравяме – ДПС… Ако ГЕРБ и БСП са нарастващо несимпатични, Сараят е направо отблъскващ. Със Сарая може да се върти политическа и всякаква друга търговия, но не и публично партньорство – само полуприкрит алъш-вериш в коридорите зад пленарната зала…

Кризата на партийната система е процес,

който изглежда да е съзнателно стимулиран от властовия център на Радев, който вече девет месеца държи реалната власт в страната. Вакуумът на партийно-паламентарно представителство и липсата на предвидимост и стабилност налива вода пряко в мелницата на паралелния процес – на стратегията за превръщане на България в президентска република. О-о, не че Радев много иска – ама няма как! Вижте ги как не могат да се справят. Едва направиха какво да е правителство след третото раздаване (избори). Цените хвърчат, ковидът върлува, фирми и предприятия затварят врати… Здрава ръка, трябва тука, силна ръка…

Вдъхновеният властолюбец на Дондуков ще предложи тази ръка – направо ще хване държавата във въздуха, в процеса на полусвободно падане и ще ни спаси. Това иска, това цели, това преследва, за това работи. Две предпоставки са достатъчни за финалния му успех – слаба и кризисна парламентарна република, без представителни партии и стабилни мнозинства, и разделено общество, гражданска общност в конфликт, подялба на обществото между „добрите“ и „лошите“ и Радев – начело на добрите.

Приказката свършва дотук – слабите падат от власт, „лошите“ биват наказани и затворени, а „добрите“ намират своя вожд и учител – дали на път към Евразия или нанякъде другаде – остава немного време за да проверим.